Разговор:Димитар Поп-Георгиев Беровски

Од Википедија — слободната енциклопедија
Прејди на прегледникот Прејди на пребарувањето

Димитар Поп-Георгиев Беровски како бугарски пратеник од Македониjа: писмо до Собранието на Кнежеството Бугариjа за припоjување на Македониjа кон кнежеството:


13. II. 1879 г.

Долуподписаните урожденци македонци с настоящето си упълномощаваме от наша страна достопочитаимити господа: Димитрий Протич от Велес, Никола Диамандиев от Охрид, Косте х. Трайчев от Кратово, Наум Симов от Битол, Димитрий х. Андонов от Щип, Атанас Радев от Кочяни, Димитрий П. Георгиев от Струмичко и Стоян Костов от Скопие - за да телеграфират до Народното събрание в Търново и да изразят горещото желание на всичкити жители българи от Македония, което състои в единството на народа ни, както много пъти сме изразили пред Европейскити сили, а за разделението от братията ни ни смя протестирали не еднажди и не ще престанем от да ся протестираме и да ся стремим за обединението ни, докле тече в жилити ни българска кръв. Заради това ся упълномощяват горереченити господа да обърнат вниманието на г-да представители от свободната България върху това нечто и заемат в сериозно внимание това наше неотемлемо желание да употребят всичкити сили да не останем под несносното вече за нас иго.

В уверение на вишеписаното даваме настоящото пълномощно с саморучнити ни подписи

Иван Иванов

Г. Я. Менкяджиев

х. Трайчо Стайков

Димитрий В. Славкович

Григория Архимандритов

Араламбо С. П.

Наумче Андонович

Димитрия Дочков

Никола Папаилов

Димитри Робчов

Иконом поп Михаил

Трайчо Поп С. Чамчаров

К. Шулев

Стефан Велков

Наум

Симос Димитриас

Петре Ана...

Петр Иванов

Климент Еф. Настев

Фартомар

Иован Стоианов

Спиро Шантамов

Анастас Михаилу

Протойерей Антим


Издвоено од бугарски патриарх Кирил, "Съпротивата срещу Берлинския договор - Кресненското въстание", София, 1955, стр. 182-183.


Според бугарскиот историчар Стефан Влахов Мицов 80 % од бугарската историја е фалсификувана. Истото го тврдат и други современи бугарски интелектуалци, како Георги Радулов, Константин Георгиев и многу други.

Затоа треба да се избегнува цитирање на бугарските „историографски трудови“ зашто тие се повеќе белетристика или пропаганда за политички цели, отколку научна вистина!EvLa 20:46, 31 август 2007 (UTC)

Според бугарски интелектуалци и некои од РМ истото се однесува на историотрафиjата во РМ. Jас сум убеден во истото како тебе, но за македонистичката историографиjа.:) Незнам коj од овие што ги наведе, се историчари.
Статиjва не е за бугарската историографиjа. Затоа требе прво да те прашам - виде зошто е ставен овај конкретен извор. Што се докажува со него? Те молам одговори ми точно, за да може да го разрешиме спорот.--Антон 21:25, 31 август 2007 (UTC)


Писмо на Димитър Беровски от Кюстендил — внук на Димитър Попгеоргиев Беровски, изпратено до редакцията на в. „Поглед”, с молба да бъде публикувано, да сподели с читателите на вестника неговите огорчения от определен кръг скопски автори, присвоили си правото да бъдат национални прекръстители на неговото семейство

Живея с гордото чувство, че съм потомък на прославен български войвода

Името на Димитър поп Георгиев Беровски е синоним на горещо българско родолюбие, животът му е пример за безкористно служене на народа. Всяка дума, казана за него, ме вълнува особено, защото съм негов внук и нося неговото име. Синовете на дядо Димитър са вече мъртви, но те ми оставиха живите спомени, оставиха ми документи, които имат историческа стойност, и най-важното, завещаха ми гордото чувство, че сме потомци на прославен български войвода, живял, работил и воювал заедно с титаните на българската национална революция Георги Сава Раковски и Васил Левски, човек, споделял изцяло идеите на Ботев и Ботевите оценки на Парижката комуна.

Обяснимо е вълнението, с което прочетох статията във в. „Поглед” по повод 140 години от рождението на Димитър поп Георгиев Беровски, в която се засягат и някои от фалшификациите и злоупотребите на скопските „историци”. Обръщам се с гореща молба към редакцията на в. „Поглед” да публикува тези мои редове, за да могат читателите и особено онези, които проявяват интерес към нашето историческо минало, да научат някои подробности за живота и дейността на Димитър Беровски. Също искам да споделя огорченията си от произволите на определен кръг скопски автори, присвоили си правото да бъдат национални прекръстители на моето семейство.

Дядо Димитър е починал години преди моето раждане, но аз, все едно жив го виждах благодарение на една картина, окачена над леглото на чичо ми Станимир. Неизвестен художник беше изобразил Георги Раковски, стъпил на грамадна карпа, вдигнал високо сабя и насочил поглед към Балкана. Зад него стоят Ильо Марков, Филип Тотю, Стефан Караджа, моят дядо и други. Седят баща ми и чичо ми и с часове говорят за хайдушките времена и за хайдушките подвизи, а аз стоя до тях, слушам, затаил дъх, и макар да съм бил твърде малък, и досега помня техните думи: „Раковски и неговите войводи са искали да вдигнат въстание, за да се освободи България.” И аз си представях мустакатите и строги мъже от картината как вървят към Балкана, следвани от много въстаници, нарамили пушки, препасали саби и пищови. Детското ми въображение допълваше картината с какви ли не случки, в които дядо Димитър се показва като много силен, много юначен. Едва ли друго произведение на изкуството може да има по-голямо и трайно въздействие върху мене от тази картина з родния дом. Като пълнолетен вече можех да осмисля много неща от бурния живот на дядо Димитър, да получа отговор на много въпроси.

Защо например той отива да учи богословие в Одеса, а се обрича на революционна дейност. Отговорът е, че там попада сред българи, бежанци от Видинско, Търновско и други краища, участвували в различни бунтове срещу турците и прокудени в Бесарабия. Заобиколен от техните грижи, болки и настроения, той стига до убеждението, че по-добре е на тази основа да развива активна дейност сред бежанците. Усилията му не остават скрити за полицията и дядо Димитър е изгонен от Русия. Така вместо да учи богословия, той учи бунтарство и сам го разпространява.

Спомням си от бащините разкази за един случай с Левски по време, когато легията на Раковски се намира в Белград. Всички сядат и си почиват, само синеокият дякон Васил, пълен с енергия и веселост, не си намира място. Баш войводата Раковски подшушнал на дядо Ильо като най-възрастен да го смъмри: „Дяконе, рекъл дядо Ильо, можеш ли малко мирен да седиш.” Дали Левски е послушал, или не, все едно, но за сърдечните отношения, които са се запазили до живот на тези хора, съм слушал много от татко и чичо. Тачили са се един друг, защото били събрани от мисълта и надеждата да освободят България. Техният героизъм, проявен по време на Белградската буна през 1862 г. е най-убедителнота потвърждение за душевната спойка на въстаниците. На взаимната почит и уважение между Ильо Марков и Димитър Беровски ще се спра по-нататък.

Искам да посоча един важен момент от биографията на моя дядо. Става дума за връзките му със Стефан Веркович и за издадения сборник „Народне песме македонских бугара”. Дядо ми Димитър е този, който е издирил и записвал народни песни от неговия роден край. И не само песни. Събирал е накити, украшения и други предмети с художествена стойност, които е предал на Веркович. Последният му е бил благодарен за тази помощ и от своя страна се е стремял също да му помага според случая. Така че заслуга за появяването на „Народне песме македонских бугара” има и войводата Беровски. За неговата просветителска народополезна дейност може да се говори надълго и нашироко. Слушал съм разказите на игуменката на манастира в Берово как дядо ми е организирал акцията за прогонването на гръцкия митрополит Еротея, как местното население не само е следвало указанията на войводата, но се е отнасяло към него с голяма почит и уважение. След скандала с фанариотите Беровски е принуден да бяга в Цариград, за да се спаси от преследванията на властите. Мисълта за роден край го кара да се прехвърли в Солун и да живее нелегално.

При тези пътувания няма съмнение, Димитър Беровски се е срещал с едни или други представители на българското националноосвободително движение. Той е бил изцяло завладян от идеите на Алоетата на свободата Васил Левски. По време на престоя си в Солун, т. е. непосредствено преди Разловското въстание, той се свързва с баба Неделя и дъщеря й Станислава, а баба Неделя е имала връзки с апостола Левски. Известно е, че тя е шила въстаническо знаме и кой друг би го поръчал освен Левски или някой от неговото съзаклятие.

В Солун дядо ми се среща с един католически свещеник, който подкрепя идеята му за провеждане на въстание, като му сочи примера с Д. Гарибалди. И отново баба Неделя и Станислава почват да шият знаме от червена коприна — този път за техния близък човек Димитър. Станислава е имала открита симпатия към него и му посвещава песен, станала химн на въстанието. Знамето и песента ми разкриват нещо твърде важно: над извезания лъв липсва обичайната корона, което говори, че Димитър Беровски и двете жени следват строго заветите на Левски за свята и чиста република. Като убеден републиканец по-късно войводата ще участвува в детронирането на Александър Батенберг, за което ще бъде подведен под наказателна отговорност. При подготовката на въстанието Димитър Беровски показва своето безкористно родолюбие. Той продава на манастира в Берово всичко, каквото е имал — от воловете до сградите, от маслото до имота. Манастирът платил много повече и по този начин подпомогнал въстанието. Всичко продава и тъстът му поп Стоян, даже запалил къщата и хана си, да няма как- во да вземат турците. Димитър изпраща поп Стоян в Кюстендил да плати данъците, та да не идват турски чиновници в с. Разловци и да не чуят и научат нещо за подготвянето на бунта. За зла участ дядо ми е ранен още в първите сражения с поробителя. Куршумът заседнал над ухото и войводата взел с пръсти да го вади. Извадил го, огледал го и заканително рекъл: „Скъпо ще го връщам!” Заканата е била сериозна, но и раната не е била лека. Тя го лишила от възможността пълноценно да ръководи сраженията и прегрупирането на силите.

След неуспеха на общонационално въстание в 1876 г. Димитър Беровски единствен от известните ми войводи дочака освобождението на България с въстаническа чета, бродила от Осогово до Беласица. Когато пристигат руските войски освободители, дядо Ильо и Димитър Беровски се срещат в местността Църквенец, Пиянечко, с прегръдки и целувки дават израз на възторга си от Освобождението и след проведеното тържество започват обезоръжаването на турците из Пиянечко. Берлинският договор срива надеждата и мечтата да видят родния край свободен, но и неукротимият борчески дух на войводата го кара да се насочи отново към старите бунтовни пътеки и да обяви Кресненско-Разложкото въстание. Някон историци злоупотребяват с възникналите конфликти и ръководството на това въстание и с отстраняването на Димитър Беровски като началник-щаб и откарването му в Горноджумайския затвор. Последиците от разногласията и конфликтите са едно, а съвсем друго е националното съзнание. Колко смешно и нелепо е тук да се прави извод, че семейството ми не е българско, когато никой в него не се е чувствувал друг освен българин. Колко несъстоятелно и грубо тенденциозно е твърдението, че дядо ми се е борил да създаде друга държава, извън България. Най-меко казано, това е неуважение към неговата памет. Само пламенен български родолюбец може да събере стотици доброволци и да ги поведе на живот и смърт през 1885 г. срещу армията на крал Милан.

Слушал съм разказа на един стар човек от Тасковите от село Коняво, доброволец във войната. По неговите думи с. Извор е било определено за изходен пункт на доброволците. Събрали се към 600 души. Дошъл Димитър Беровски на кон, направил преглед на бойците и преди да стигнат към границата, се прегръщат с дядо Ильо с пожелания за победа. Двамата войводи силно и взаимно са се уважавали. Ако дядо Ильо срещне баща ми или чичо ми Станимир, сто заръки ще заръча дядо ми Димитър да му отиде на гости. Съберат ли се, с часове са говорили за преживелиците. Така привързаност и уважение към дядо е имал и Гоце Делчев. Най-често са се срещали в с. Долна Гращица, разговаряли са по цяла нощ. И сега в къщата ми има останали оттогава кухи метални гюллета, излети по поръчка на Гоце Делчев. Тези гюллета пълнели са барут и ги използували за ръчни бомби.

Споменах за републиканските възгледи и убеждения на дядо ми. След участието му в детронирането на Батенберг в с. Гращица идва офицер с група войници. На вратата излиза баба Мария, дъщерята на бунтовния поп Стоян от Разловци. Офицерът пита: „Тука ли е Димитър?” „Тука е” — отговорила бабата. „Кажи му да се скрие, защото след мене може други да дойдат и да го арестуват” — рекъл офицерът и си отишъл. Дядо се преоблякъл като беден селянин, качил се на коня и хванал през полето. През целия си живот Димитър Беровски остава чужд на различните течения в македонското освободително движение. В личния си дневник описва два случая на покушение и макар да не сочи кои и по какви причини са стреляли по него, пределно ясно е, че това са негови идейни политически противници.

Дълги години са упражнявани натиск и заплахи над нашето семейство от страна на разни македонствуващи елементи с цел да получат оставените от дядо документи и реликви, между които бе и знамето, шито от баба Неделя и Станислава. Такъв натиск имаше и след 1944 г., но наследниците на войводата останаха непреклонни. Дядо ни бе завещал знамето да остане в София. Едва когато баща ми се убеди, че това ще бъде така, го предаде на Военноисторическия музей в столицата. Но ето, че през последните години започна голяма пропагандна акция на скопските учени, а също и на някои културни дейци от Берово, насочени срещу българското национално име и достойнство на Димитър поп Георгиев Беровски. Това дълбоко ме засяга.

През 1970 г. бяхме поканени с баща ми в Берово за откриване на паметник на дядо Димитър. Особено неприятно впечатление ми направи провокационният въпрос на партийния секретар на общината в Берово Миле Райковски (доколкото знам, той е от сръбско потекло, женен за беровка). Същият се обърна към нас с думите:

— Како се чувствате вие, како бугари или како македонци?

Баща ми, надхвърлил 80-те лазарника, друго можеше да не чуе, но това чу и ядосано рече:

— Що, що?

Да предотврати скандала, се намеси председателката на общинския синдикат:

— Оставете ги людете, те не са официални лица, дошли са да почетат паметта на баща си.

Никога няма да забравя и да простя това, което направиха Димитър Печински, Димитър Минчовски и един друг, представил се за „лесничей”. Те идват в дома на баща ми в Кюстендил през лятото на 1972 г. Татко ги приема като хора, дошли на гости с добри намерения. Поискали да видят някои документи и той им дава личния архив на дядо.

С лукава цел гостите го помолили да им свари кафе. Баща ми имаше 86 години и докато е бил залисан около кафето, добре дошлите гости открадват няколко документа, между които и оригинала на „Устройство за ръководството на Кресненското въстание”. Откраднатите документи бяха обявени в скопски издания за „новооткрити”!? От тази кражба баща ми се разболя и с горчива болка си отиде в гроба. Като разбра за кражбата, дойде при мене с псувни по адрес на шофьора — „лесничей”. Все още се заблуждаваше в другите двама, тъй като при посещението ни в Берово те се държаха добре с нас.

Добро впечатление ни правеше проф. Любен Лапе, който доста отдавна писа за Разловското въстание. Представяше се като доброжелател на семейството ни, търсеше материали и спомени за връзките на Димитър поп Георгиев Беровски със Стефан Веркович. Разочарован останах от книгата на Любен Лапе, в която укрива и изопачава исторически факти. Нарочно му дадох един служебен лист на Димитър поп Георгиев Беровски, в който дядо саморъчно написал „Българин от Македония”. Също така му предоставих и оригинали на съчинената от Станислава песен, станала химн на разловските въстаници, в която на няколко места се говори за български (въстаници) войници.

Смятах Л. Лапе за обективен учен и очаквах обективно да отрази двата документа, за да се спрат спекулациите около личността на Димитър поп Георгиев Беровски, а се получи обратното: той бе обявен за „емигрант в България” от Л. Лапе. От този момент връзки и познанството с този учен не съществуват. Тук не става дума само за личен укор, а за нещо повече: за обективността на един учен, за злоупотреба с една историческа правда.

Не е обективен и Михайло Миневски от Скопие при описанието и изводите си за Кресненското въстание. Той използува проявилите се разногласия сред ръководителите на въстанието, за да направи клеветнически „извод”, че дядо ми е антибългарин. Всеки добросъвестен изследовател ще открие, че Димитър поп Георгиев Беровски се обявява срещу ония, които злоупотребяват със служебното си положение, вършат обири и разстрели, проявяват кариеризъм и авантюризъм и са чужди на голямата идея на вдигнатия бунт.

Накрая искам да подчертая, че колкото и неприятно да е прекръщаването на дядо ми от българин в антибългарин, а по този начин се прекръщава и цялото ни семейство, то тази злоупотреба, тази кражба сама по себе си разобличава, колкото и да се прикрива зад разни „теории” и цели, посочени в статията на Захари Коцев и Александър Боянов. Изразявам благодарност на двамата автори, които разобличиха спекулациите с името и революционната дейност на Димитър поп Георгиев Беровски.


Кюстендил, 24 декември 1980. Сп. „Славяни”, 1981, № 3, с. 25—26.

Георги Радулов/Радуле/ е преподавател по автоматизациja на минното производство в Минно-геоложки университет, a Стефан Влахов е завршил Философиja.. со какво образование тие двамата ja барат и менуват историjaта?!? Подпоручикъ 19:02, 29 август 2008 (UTC)